Петър Волгин в ПИК и "Ретро": ДПС – големият печеливш в 45-ото Народно събрание
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Най-краткият парламент в новата българска история беше шумен, хаотичен, буен, скандалджийски дори. Но по-важното е, че този парламент беше жив. Спомнете си как изглеждаше Народното събрание по времето на управлението на ГЕРБ. Мнозинството чинно присъстваше в залата и чакаше какви указания за гласуване ще получи от Вожда. После покорно изпълняваше. Понякога се случваха парадокси. Бойко Борисов може да е всякакъв, но има едно безспорно качество. Има усет за обществените настроения. Понякога се оказваше, че обществото реагира бурно срещу някой приет от управляващото мнозинство закон. Тогава Борисов разпореждаше на депутатите моментално да отменят предизвикващите негодувание правни разпоредби. Така народните представители от ГЕРБ изпадаха в абсурдната ситауция да гласуват срещу нещо, което само допреди няколко часа пламенно са подкрепяли. Първо сърцераздирателно ни обясняваха колко е важен въпросният закон и как всички ще заживеем от щастливо по-щастливо веднага след неговото приемане. А малко по-късно същите тези депутати, също толково пламенно твърдяха, че законът за нищо не става и че за доброто на всички ни той трябва да бъде отменен час по-скоро. Това поведение сигурно помагаше на членовете на парламентарното мнозинство да напредват в партийната кариера, но никак не допринасяше за издигането на авторитета на Народното събрание.
Парламентът по времето на управлението на ГЕРБ беше просто едно механично продължение на волята на Борисов. И слава Богу, че отиващото си Народно събрание беше коренно различно. Един истински деморатичен парламент трябва точно така да изглежда. Депутатите трябва да спорят и да влизат в словесни сблъсъци. Автентичният парламентаризъм изисква да се формират различни мнозинства съобразно обсъжданите законопроекти, а не да се гласува безволево и безмозъчно според повелята на някоя партийна централа. Ама имало неподходящ език и поведение, ще кажат някои. Нека. По-добре да го има това, отколкото в парламента да царуват покорството и скуката.
Разбира се, ако се вгледаме внимателно в конкретните законови промени, извършени от 45-ото Народно събрание, ще открием и някои недобри действия. Такова недобро, от гледна точка на стратегическите интересни на България, действие беше гласуването да отпадне ограничението за отваряне на секции в чужбина. То, разбира се, беше направено под благовидния предлог да се осигури по-добра възможност за гласуване на българите във всички държави. Само че нужно ли е да напомням, че пътят към Ада винаги е постлан с добри намерения? Ако се абстрахираме от красиво звучащите мантри за „всеобщото право на глас“, ще видим, че конкретната поправка облагодетелства най-силно партията ДПС.
Факт е, че голямата част от живеещите в странство наши сънародници не гласуват. Снимките и кадрите с опашките пред посолствата в изборния ден ни умиляват и ни карат да произнасяме с трепет в гласа: „Колко е хубаво, че толкова много наши сънародници в чужбина толкова много се вълнуват от случващото се в България и толкова много искат да участват във вземането на решения“. Само че действителността е съвсем различна. Всъщност българите, които показват подобно поведение, са едно крайно ограничено малцинство. И в рамките на това малцинство се отличава една група. Това са живеещите в Турция български граждани, които гласуват масово на всички избори. Българите в Съединените щати, Франция или Китай могат да отидат, ама могат и да не отидат до избирателната секция. Зависи от много неща, но най-вече от индивидуалното им усещане. Докато в Турция нашите сънародници знаят, че трябва да отидат. И ходят. Така че, ако има партия, която постигна забележителен успех в 45-ото Народно събрание, това е ДПС. Тези хора наистина са професионалисти. Знаят какво точно искат и знаят много добре как да го посгигнат.
А иначе добре е, че в отиващия си парламент беше създадена комисия, която да разследва злоупотребите с власт по време на предишното управление. Именно от работата на тази комисия излязоха шокиращи твърдения за престъпно срастване на бизнеса с държавата. Вярно е, писмени доказателства за тези твърдения не бяха представени. Но нима има нормален човек, който да мисли, че при подобни действия се оставя нещо черно на бяло? Колкото и лишени от интелект да са участниците в такива действия, те все пак имат достатъчно мозък в главата си и знаят, че ако нещо не бива да правят, то е да пишат. Не че по принцип обичат да пишат, де. А защо дори и без железни доказаталства по-голямата част от аудиторията повярва на изнесеното в тази парламентарна комисия? Ами защото през последните четири години, а и преди това, имаше доста подобни казуси. Суджукгейт, Хасковогейт, Апартаментгейт и много много други случки показаха ясно две неща. Първо, ако искаш да правиш сериозен бизнес в България, трябва да се отплащаш подобаващо на властта. И второ, политиците, заемащи важни постове в държавата гледат на работата си не като на отговорност, а главно като на начин за максимално бързо забогатяване. Е, как при това положение да не повярваш на Илчовски? Вярно е, човекът не изглежда, а и не се държи като интелектуалец трето поколение. Само че и онези депутати от ГЕРБ, които се опитваха да заглушат с крясъци изказванията му, не приличат на ядрени физици. По-важното е друго. Подобни разкази разкриват не просто някакъв банален корупционен казус. Те демонстрират основните правила, по които функционира българската държавност.
Повече от сигурно е, че тепърва ще се появяват още бизнесмени, които ще разказват истории, приличащи като „две капки вода“ на вече чутата. Едва ли ще бъдат движени от искрено разкаяние. По-скоро ще искат да си отмъстят на старата власт, а и да се харесат на новата, която и да е тя. Обаче причината няма значение. Така както няма значение защо един или друг високопоставен мафиот нарушава закона на омертата и започва да приказва. Важни са последствията. Когато важни мафиоти решат да говорят, множество техни „колеги“, а така също мастити бизнесмени и политици отиват за дълго в затвора. За да се случи това и в България, сериозно трябва да поработи не само парламентът, настоящият и още повече следващият. Основната роля тук трябва да играят разследващите органи, прокуратурата, съдът. Ако всички тези държавни структури си свършат добре работата, България с право може да твърди, че наистина се бори с корупцията и с престъпността по високите етажи на властта, а не просто имитира загриженост за „върховенството на закона“.
